(К1.1) Копието на съдбата и Мисията на българите
Глава 1.12 от книга "Намерените значения"
За българите и българина. Стенописът „Свети Георги и Змея“ на ул. „Триадица“ №6 в град София. Копието на съдбата. Змеят и благодатния огън. Мисията на българите. Как българите биха били по-ефективни в своята мисия? За човеколюбието.
Съдържание
Какво са българите
Каква точно е мисията на българите и как стигнах до това заключение
Стенописът „Свети Георги и змея“ на ул. „Триадица“ № 6 в София
Какво е значението на отделните елементи от стенописа
С какво един обърнат стенопис може да повлияе на един човек
Защо това е свързано конкретно с българите
Какво означава Змеят да реализира потенциала си преждевременно
Как се справят с Мисията си българите
Как българите биха били по-ефективни в своята мисия
Какво се случва, ако се отклоним от мисията си
Как да различаваме автентичните християнски символи от иконите от обърнатите преиначени символи
Ж.В.: Нека да започнем с това: какво са българите?
Понятието българин се отнася от една страна към гражданите на държавата, която по стечение на обстоятелствата носи същото име, а от друга страна към определена духовно-генетична общност.
В първият случай е достатъчно да имаме в паспортите си надпис българин и това ни дава социална принадлежност. Във вторият случай е от значение сами да се припознаваме като такава.
В ежедневния си език ние правим механично смесване на тези две принадлежности, също както правим с думите нация и народ. Но това са различни неща. Въпреки че биха могли да се припокриват, тези понятия имат различно съдържание. По-нататък като споменавам понятието българин ще имам предвид само духовно-генетичната принадлежност.
Вече стана въпрос, че някой хора се раждат такива каквито са и си остават такива в продължение на целия си живот. С българите не е така. Никой не се ражда българин, такъв се става. Генетичната база не е определяща за това – тя може да улесни или да възпрепятства процеса. Това е така, защото независимо от гените, човек може да придобие характерните черти, които са необходими за българския градеж. От друга страна е важно да подчертаем, че понятието българин надхвърля кръвните връзки, понеже водещ е Духа. Т.е. то е свързано с новозаветния светоглед.
Често се случва да чуваме от анализатори нещо като: „Ако това продължава така, България няма да я има след..., примерно 30 години“. Работата е в това, че държавата и българите нямат кой знае колко голяма връзка, освен тази, че държавата може донякъде да бъде инструмент на Духа. Отсъствието на държавата не може да бъде причина българите да не бъдат в мисия.
Другото важно нещо е, че понятията българи и българин – общността и индивидуалността – са равнопоставени. Всъщност, това може би е най-отличителното. Във всички останали духовно-генетични утилитарни общности, групата е с приоритет пред единицата. Този момент е много тънък и от неговото разбиране зависи въвеждането в мисията. Представете си следната картина: вървите по въже над пропаст и държите дълга сопа. От едната ѝ страна е само един човек, а от другата са 100 000. Вие трябва да балансирате. Това е висшия пилотаж на българите и българина.
Идеята на подобен баланс е да неутрализира влиянието на диалектическата реалност, която се крепи на отношенията „господар-роб“, „управляващ-управляван“ и други свързани с тях. Това се отнася както за българите като общност, така и за българина като единица.
Така че за да влязат в мисия, българите първо се разграничават от всеобщите световни ценности. После нейните отделни членове се разграничават един от друг. И това е нормално за тях.
Ж.В.: Как така? Това не отслабва ли общността?
Напротив, облагородява я. Вече говорихме за това, че е нормално човек да съчетава няколко мисии: индивидуална, родова, на народа, на човечеството. Обикновено те са коренно различни и дърпат човека в различни посоки, така че от него се изисква и осъзнаване и разграничаване, а и не малко гъвкавост.
Освен това когато сме наясно, че се разграничаваме и че този акт има определена цел, процесът се случва контролирано.
Разграничаването на индивидуалността от общността има впечатляващото предимство общността да не се нуждае от водачи на мисията, защото всеки сам води общата мисия, чрез своята собствена мисия.
Ж.В.: При другите общности не е ли така?
Не. Самите схеми от рода на „управляващ-управляван“ и „първи сред равните“ не допускат равнопоставеност.
Ж.В.: Изглежда, че летвата е висока дори само за да се доберем до мисията си. Каква точно е мисията на българите и как стигнахте до това заключение?
Мисията на българите както всяка мисия има много аспекти. Случването ѝ има многостранно влияние, а освен това тя се променя с времето. Поради тази причина да се изрече с едно изречение, на двоичния език, които ползваме в ежедневието си е повече от безотговорно.
Може би ще е най-добре да започна от там как аз стигнах до това и как тя се вмества в моя светоглед.
Ж.В.: Добре, слушам Ви!
Като цяло светогледа ми се е оформил на едно определено място – израснала съм в град Варна. Специфичното е, че се намира на накрая на Балканския полуостров и е далеч от континенталната част на Европа. Мястото, на което се оформя светогледа на човека е изключително важно, защото той не е само онова, което възприемаме с главата, а е свързано и с усещанията и с волята ни. А волята е свързана със земната структура.
В голяма част от живота си не съм чувствала никаква принадлежност към българите, въпреки че като ученичка съм играла народни танци в продължение на почти 10 години. Учила съм българска история и родителите ми наричат себе си българи. Но това е външната „парадна“ страна на нещата.
От друга страна въпросът: кой кого управлява, за мен никога не стоял по същество.
Това, че принадлежа към общността на българите се събуди през волята ми и то по доста необичаен и неочакван начин. След това много бързо стана част от чувствата и мисленето ми.
Сещате ли се онзи израз: „Всичко е тук, в главата“? Е... определено не е вярно. Главата беше последния инструмент, с които възприех всичко това. И имам тази принадлежност не, защото го мисля или защото така са ме научили, а защото съм свързана с общността чрез волята си.
Ж.В.: Какъв беше поводът?
Беше ноември месец на прочутата година 20-20 когато ни заливаха с всякакви страхове и на тая база си правеха всевъзможни експерименти за „наше добро“.
Някъде из медиите, може и да е било по телевизията, се появи новината за направата на стенопис „Свети Георги и змея“ на фасадата на 5-6 етажна сграда в София. Имам дълбок сантимент към Свети Георги, така че вниманието ми веднага бе привлечено. Образът, който видях беше един огромен червендалест змей, надвиснал над поизгърбено човекоподобно същество.
Това беше много силно послание. Тази интуиция много силно разтресе волята ми и сякаш това беше момента, в който тя за първи път се събуди истински.
Не вярвах на очите си и имах чувството, че моя мозък не възприема правилно образите и затова прочетох всички новинарски статии, които намерих. Ето какво представлява стенописа (снимката е направена на 07.05.2025 г.):
Оказа се, че стенописа е дело на някаква чуждестранна организация, която имала за цел да създава красота в урбанизираните територии. Това било изображение с добавена реалност и можело да се слуша музика от мобилно приложение докато се наблюдава. Свети Георги изглеждал така и бил поставен под змея, защото бил изморен от дългата си служба и борба.
Финансирането било от италианска фондация, но Столична община също участвала с 20 000 лева. Най-долу в ляво има табела, на която са изобразени няколко лога на участници в проекта и измежду тях е едно с надпис: Календар на културните събития в Столична община.
Създателите твърдяха, че живеещи в блока много се радвали на тази идея и че тя била одобрена от висш служител на Българската църква.
Също и че един от хората, които са били двигатели на проекта е починал, а художника си счупил ръката докато рисувал и по тая причина изпълнението се позабавило с двадесетина дни.
Ж.В.: Къде се намира този стенопис?
В София, на ул. „Триадица“ № 6. Сградата вероятно е паметник на културата. По предната ѝ фасада има красиви декоративни орнаменти.
Подбора на мястото е много интересен. София е пълна с панелки и има квартали с големи междублокови пространства. Ако беше нарисуван там щеше да има значително по-голяма видимост и много хора щяха да знаят за него. Само че той е направен в малка улица. Тя самата е не по-дълга от 100-ина метра. Тясна е и ако нямаш специална работа в района, няма шанс да го видиш. На практика никой от моите познати в София не знаеше за него докато аз не им казах.
Но... стенописа със змей надвиснал над Свети Георги е близо, на не повече от 100-ина метра от т.н. триъгълник на властта - министерски съвет, народното събрание и президентството.
Ж.В.: Как изтълкувахте това?
Тогава се бях превърнала в една огнена топка. Сякаш змеят се беше вселил в мен – не знам как по друг начин да опиша преживяванията си. Трябваше да предприема нещо, за да овладея този огън.
Първото, което направих беше да съпоставя една автентична икона на Свети Георги с този стенопис. Да опиша една по една разликите и значението им. До него момент, само наблюдавах иконите на Свети Георги и Архангел Михаил и ги сравнявах помежду им.
Сега сравнението беше между противоположни значения. Какво означава змеят да е горе и да се вихри, какво означава Свети Георги да е долу, полугол и повехнал старец. Дадох си сметка какво означава ореола да е изобразен върху плащаницата на змея и най-вече си дадох сметка какво означава копието да е насочено нагоре.
После написах това подробно в писмо до Президента, който съвместява и длъжността Главнокомандващ на българската армия. Знаете, че Свети Георги е патрон на армията на РБългария. Изпратих и до Светия Синод.
Искането ми беше да намерят начин според компетенциите си да премахнат този стенопис. Мотивите ми бяха, че с тези символи се подменят автентичните ценности на християните.
В допълнение изпратих копия от писмото до авторите и още десетина институции, измежду които Омбудсмана и председателите на големите политически партии, включително и на прохождащата тогава „Има такъв народ“, чиито лидер и екип до съвсем скоро се кълняха в тези ценности и даже пламенно пяха песен за Свети Георги. Сещате ли се: „Свети Георги ще помолим с нас по пътя да върви...“
Ж.В.: Очевидно не е имало искания резултат, щом още е там!
Напротив, за себе си аз овладях огъня и продължих напред.
Получих отговор единствено от Омбудсмана, с който ме уведомяваха, че въпросa не е в техните компетенции.
Ж.В.: Защо според Вас не Ви отговориха?
За материалистично настроения ум тази неща нямат значение. А от гледището на най-материалистичния, който е в основата на институционалната държава и управление – те са пълни безсмислици.
Така че причината е: „Тая е поредната луда, която се жалва за личните си несгоди“.
(Усмивка)
Ж.В.: Т.е., Вие рискувахте да Ви сложат в графата „луда“?
О, когато материалистичния светоглед се срещне с Невидимия градеж и истината, това е неизбежно – рискът е непреодолим.
За да може да подложи на съмнение материалистичния си светоглед, човек се нуждае поне от морално-етична рамка, на която да опре възприятията си. Съмнението отваря непреодолима бездна в светоусещането и човек реално може да полудее. Усещайки това, той се предпазва като остава в материалистичното възприятие и пренасочва лудостта към отсрещната страна.
Институциите правят точно това. Нереалистично е да се справят с подобен въпрос.
Ж.В.: Как продължихте по-нататък?
Цялото разнообразие от светогледи, които са налице в света се свеждат до два основни – двоичен и троичен. Масовият е двоичният и това произлиза от факта, че живеем в диалектическа реалност и той е базова даденост. Троичният представлява индивидуален подход на човека към света и е необходимо той да го развива съзнателно, т.е. да работи, за да го притежава.
За себе си, съм се заела да развивам троичен светоглед, като едновременно с това съм непрекъснато потопена в реалността на двоичния. В този смисъл продължавам с променлив успех. Даже се сещам за един много хубав виц в тая връзка: „Борбата протича с променлив успех – ту той отгоре, ту аз отдолу.“ (Усмивка)
Влиянието на двоичното е смазващо, защото на негова база са изградени съвременните социално, институционално и просвещенско. Но за сметка на това троичното е благодатно.
Продължавам да изследвам двоичния и да развивам троичния си светоглед. Няма да си кривя душата – този стенопис ми помогна да си задам много въпроси, на които в последствие намерих отговорите. Може да се каже, че тази книга съществува благодарение на целия този процес, в който аз си взаимодействах със съдържанието на стенописа.
Ж.В.: Кажете ни за значението на отделните елементи от стенописа!
Нека да започнем с ореола. Ореолът, подобно на брачната халка, символизира свързаност и преданост. Когато е изобразен върху плащаницата на Змея това е препратка: свързаност със Змея и преданост към него. Впрочем той е изобразен така, че собствената му люспеста повърхност играе ролята на плащаница. Той е облечен, а набеденият за Свети Георги е гол от кръста нагоре. В това има символика – защитен и беззащитен.
Като говорим за Змея като символ трябва да имаме предвид неговите две страни – онази, която виждаме отвън и онази, която остава невидима. А имаме ли нещо невидимо, това означава, че има процес, който протича извън видимото.
Вече стана въпрос, че Змеят за разлика от Дракона, принадлежи на земната еволюция. Едно от характерните неща, които знаем за него е, че той бълва огън.
Малко е рано да навлизам в тези подробности, но засега само ще спомена, че вътрешната страна на огъня, който Змея бълва, символизира благодатния огън, който ще бъде достъпен за човека на даден етап от еволюционното му развитие.
Ние знаем, че всяка година благодатният огън „слиза“ от небето и после се разпространява. Обаче работата е в това, че в еволюцията на човека е заложено, той да достигне до такова ниво, че да може да излъчва благодатния огън от Себе си. Тази еволюционна задача ще бъде изпълнена на няколко етапа, най-важните, от които са:
разпознаване на влиянието на Змея в социалния и личния живот и еманципиране от него (глава „Еманципациите като път за постигане на свобода“);
връщане на Змея на мястото му – под земята, без да бъде убиван;
съблюдаване той да стои под земята и да не се надига. Той трябва да бъде държан, за да може метаморфозата да протече пълноценно. Това е като престоя на бебето в майчината утроба. Има определен период, през който бебето трябва да престои там, за да бъде жизнеспособно. Така и Змея трябва да престои в подземията. Там го държим с копието и не му позволяваме да излиза. Това е дадено като указание в автентичните икони. Старите майстори иконописци са имали усет, интуиция и знание за тези неща и затова са изобразявали копието насочено надолу.
Другото важно нещо е, че автентичната иконопис изобразява процеси, които са тясно свързани с човека, с неговото сътворение и насочват вниманието му с конкретни указания.
И тук идва един от най-важните моменти в стенописа на ул. „Триадица“ № 6: Копието на съдбата. Докато държим Копието насочено нагоре, ние никога няма да можем да върнем Змея обратно в подземното му обиталище.
Ж.В.: Но какво означава Копие на съдбата и защо използвате това понятие?
По принцип под „копие на съдбата“ се разбира един точно определен артефакт: металната част от копието, с което е прободен Исус на кръста. Поради това, че се е докоснал до кръвта му се смята, че то е придобило особена сила – тази на Христос. Също се смята, че който го притежава ще може да управлява света.
Ще Ви задам въпроса от друг ъгъл: ако Вие не можете да управлявате себе си и своя живот, защо ви е да управлявате света?
Аз лично не харесвам особено идеята да съм инструмент в чужди ръце и по тази причина за мен не е важно да управлявам света, а да управлявам себе си. Основният инструмент за това е Копието на съдбата.
Ж.В.: Какво, да не би да го притежавате?
Да, притежавам го! И Вие вероятно го притежавате.
Ж.В.: Мъъъъ ???
Да, Копието на съдбата показва посоката на еволюцията и мярката за справедливост, която е адекватна за дадения етап.
Откакто света съществува и докато ще съществува, има само две главни посоки, които се отнасят до човека и човечеството. Това са посоките нагоре и надолу. Те се случват последователно, а смяната на едната с другата е Еволюционен обрат, който в християнството е известен като слизането на Божия Син в плът.
Тогава се сменя и мярката за справедливост. Старозаветната мярка накратко е формулирана така: „Око за око. Зъб за зъб.“ Според нея даденото трябва да е равно на полученото иначе няма справедливост.
Новозаветната мярка се формулира така: „Чрез Любовта.“ Даденото трябва да е дадено чрез Любовта, полученото трябва да е получено чрез Любовта, иначе няма справедливост.
Заветът е бил обърнат преди малко повече от 2 000 години. Въпреки това старият продължава да Е в пълната си мощ.
Ж.В.: Защо?
Причината не е в нас – хората. Тя е в необходимостта: когато веднъж за винаги се обърнем към Любовта, никога повече да не се връщаме назад към причинно-следствените отношения.
Ж.В.: Не виждам логиката в това.
Логиката, както се пее в една песен е, че „Рим не е бил изграден за един ден“ и няма да падне за един ден.
И не е нужно да пада преди да бъде изградено онова, което е адекватно на новия завет: „Чрез Любовта“.
Ж.В.: Да се върнем на Змея. С какво един обърнат стенопис може да повлияе на един човек?
Змеят е назначен да поддържа огъня на човешката воля, докато тя стане свободна воля. Проблемът е, че ако този огън бъде излъчен от позиция на предначертаната несвободна воля, той става унищожителен. На първо място за собствената воля на човека, за емоциите и за мисленето му, а после за отношенията и за социалното му участие.
Въпросният стенопис е направен в края на 2020 година. От тогава, ако Ви прави впечатление, непрекъснато сме в социално лашкане и нестабилност.
Ж.В.: И все пак, каква е връзка между стенописа и социалната нестабилност?
Връзката е в това, че ние не можем нито да отхвърлим, нито да приемем Змея. Това, което описах, за еволюцията на човека и благодатния огън е един от капаните, в които е поставена духовно-генетичната общност българи и самия българин като индивидуалност.
От една страна Змея не бива да бъде убиван, защото е носител на Свещено знание, от друга страна не бива да му се дава да реализира Свещения си потенциал преждевременно, за да не остане недоносче.
И целия социален парад, който сме принудени да гледаме, а и да участваме в него, е израз на това, как не можем да унищожим, но и не можем да допуснем да оставим нещата така. Вместо това би трябвало да участваме в Социален градеж.
Ж.В.: Какво означава капан и как ще излезем от него?
Няма да излезем. Кармичните капани съдържат указания за мисиите. Българите прекрасно разпознават Змея, но не могат целокупно да го върнат обратно поради две основни причини:
първо общността няма собствена воля, защото няма крайници (глава „Вавилонският градеж“) и всяка готовност това да бъде сторено е чиста проба спекулация с въображението и
второ, органически те принадлежат на Гео-континенталните структури на Европа и Азия (северната и централната ѝ част), а това означава, че природно и органически притежават специфични черти, които се разгръщат когато „си тежат на мястото“. Засега няма да отваряме темата за Гео-континенталната принадлежност. Ще направим това в четвърта част на книгата.
Важното е, че връщането на Змея на мястото му е индивидуална работа и заради това е част от мисията на отделния българин. Тази част от мисията е свързана с адекватното участие в Социалния градеж.
Ж.В.: Защо свързвате това конкретно с българите?
Има една езотерична... ще я нарека теорема. Тя гласи: „Колкото по-дълбоко в низините – толкова по-високо във висините“. Това ще рече, че паденията и извисяванията са взаимозависими състояния.
Когато си способен да се равнопоставиш с онова, което е в низините, ставаш способен да се равнопоставиш и с онова, което e във висините. Това с паденията и извисяванията не е еднократен акт – то е волеви процес. За всеки поотделно е важно да осъзнава колко високо иска да се изкачи, за да знае цената, която плаща за това – съответното падение. Едното без другото не може, защото мисиите се случват в зоната на диалектиката.
И всичко това е свързано с българите поради склонността им към равнопоставяне.
Поначало българите не самовъзникват. Те стават българи, защото поемат върху себе си влиянията от чужд кармичен небосклон. Това ги закотвя по особен начин на Земята, защото тази карма е свързана с пребиваване в много дълбоки низини. Понеже българите от хилядолетия пребивават в тази карма, те придобиват две съвършено противоположни способности за равнопоставяне:
от една страна с разрушителните сили, а
от друга страна с творците на Невидимия градеж.
Тук е много важно, че способността е придобита, а не е дадена на готово, както при тези, които се раждат такива каквито са и не се променят. Силата е и в способността им да бъдат гъвкави.
Ж.В.: Какво означава Змеят да реализира потенциала си преждевременно?
Това означава поставяне на много високи, нереалистични и най-вече ненавременни изисквания. Повдигане на Змея означава, че волята се впряга, като заслепява емоциите и мисленето. В такова състояние, човек се втурва да строи Вавилонски кули и едновременно с това забравя, че те са изначално обречени.
Да погледнем за момент към света извън контекста на нашия разговор. В наши дни висша ценност и стремеж е пълноценната реализация на целия наличен потенциал. Като започнем от потенциала на отделния човек, преминем през нациите и парите и стигнем до потенциала на атомните ядра. Всичко това се прави без оглед на резултата. Само че в хрониките на Земята вече има записи за последствията от преждевременното разгръщане на потенциал и българите добре знаят това, защото го носят на гърба си.
Особеното и различното на българската духовно-генетична общност е, че за нея въпроса за отношенията „управляван-управляващ“ се свежата до себе-управление. Това означава и управление на потенциала на Змея.
Ж.В.: Какво да разбира отделния човек под думите „да върнем Змея в подземията“?
На първо време да ориентира Копието на съдбата в новозаветната посока.
Подробно ще разгледаме този въпрос в следващите две части на книгата „Невидимият градеж“ и „Естествознание“!
Ж.В.: Добре, явно темата е и дълбока, и широка. А според вас как се справят с Мисията си българите?
Леле, не очаквах такъв въпрос!
Оценката предполага обективност. Изпълнението на Мисията от страна на една духовно-генетична общност предполага осъзнаване, т.е. субективност. Това са взаимоизключващи се неща.
Нека да го кажа така: тази част от Мисията на българите с натикването на Змея обратно в подземията, предстои да се реализира, чрез индивидуалността.
Ж.В.: Как българите биха били по-ефективни в своята мисия?
Има един много тънък момент в разбирането за тук и сега.
Ако към „тук и сега“ няма посока, това означава или застой, или че някой друг определя посоката.
Друг тънък момент е разбирането на доктрината за общите интереси. Зад това понятие няма никакво естествено съдържание. Тук се сблъскваме с недолюбвания от мен измислен принцип на пресечните точки, които изисква да изопачаваме човешката си природа, за да се вместим в някакви скалъпени форми. При това не говорим за рамките, които са очертани от необходимостта и нуждата, а за напълно излишни експериментални фантазии.
Относно мисиите си ние трябва да сме на ясно, че един с друг нямаме общи интереси и това е нормално.
(Усмивка) В погледа ви чета недоумение.
Добре! Представете си какво става в една чаша когато налеем вода и олио. Те не се разтварят – стоят на слоеве. Като ги разбъркаме частици от олиото преминават в водата, но след известно време отново се събират и образуват общ слой. Нещо подобно се получава с нас когато смесим нещата, но принадлежността ни ни връща към основното стабилно състояние на волята.
И третото важно разбиране е как и с какво човек участва в мисиите си. Когато казваме: участваме с каквото можем, освен да съберем всички възможни шамари по пътя си – друго не прави. Има си точно определени регулярни съотношения. И те са следните:
с процесите в главата си участваме в мисията на човечеството;
с процесите в сърцето и горната част на торса си участваме в мисията на българите (или на съответната общност, на която принадлежим) и
с процесите в крайниците и долната част на торса, в това число с размножителните си способности, участваме в индивидуалните си мисии.
Ж.В.: Какво участие вземате Вие относно Мисията на българите?
Работя върху душевността си. Мотото ми в тази посока е: Душата е пристан на Духа в органичната обител. Силният Дух се нуждае от крепка душевност, за да не разруши Материята.
Също старая се да се еманципирам от внушението, че някой друг е виновен и че ме поставя в това или онова неизгодно положение. Правя го ежедневно, защото това е едно старозаветно причинно-следствено вярване, което няма скоро да си отиде от света.
Ж.В.: Защо смятате, че няма да си отиде скоро?
Знаете ли какво е апокалипсис?
Това е съвместяването на стария и новия завет в едно битие. Точно такова е положението и на Световното битие и на социална реалност, и на битието на отделния човек.
Истината е, че такова е било и винаги ще бъде такова.
Преди Христа е било такова, защото се е подготвяло идването му в плът. (Да, това се е подготвяло хилядолетия.)
След Христа също е такова, защото се подготвя „отрязването“ на пъпната връв на човечеството. Както бебето не може да се върне в утробата, така и човечеството няма да може да се върне към старозаветната справедливост, въпреки, че отделни индивидуалности по силата на свободната си воля, ще изберат да останат в нея.
Ж.В.: Какво се случва, ако се отклоним от мисията си?
То е нещо нормално и дори здравословно. Мисията е най-съкровения процес, който протича чрез Любовта. Но от друга страна, понеже се осъществява в диалектическа среда, е съвсем естествено да се отклоняваме, така както се отдалечаваме от Любовта. Във всеки случай съдбовната справедливост ни връща към мисиите ни.
Ж.В.: И накрая, как да различаваме автентичните християнски символи от иконите от обърнатите преиначени символи?
Сега ще Ви разкажа една случка, която може да прозвучи като виц, но не е. Преди година влязох една малка църквичка, която е близо до София и се стопанисваше само от един свещеник. По принцип не влизам в църкви, освен за да изследвам някои иконописи.
Отначало стоях отвън, без намерение да влизам, но през малките прозорчета видях ярки цветове по стените и изрекох на глас:
- Я, тук скоро е имало реставрация!
- Ъъъъ – измънка спътничката ми – това са тапети с принт на икони.
- Шегуваш ли се? – казах през смях.
- Не – тя остана сериозна – Това е влиянието на гръцката църква върху българската в наши дни. Те финансират ремонтите по малките църкви, за които не остават пари. И... ти си свидетел на резултата от финансовата им помощ.
Е... влязох да видя тапетите имитиращи икони...
Основно се интересувам от иконите с Архангел Михаил и Свети Георги. Между тях има съществена връзка, защото, ако мога така да се изразя, Свети Георги е вдъхновен от Архангел Михаил.
Първото и най-важното е накъде сочи копието – това задава контекста, в който се случва Невидимия градеж. Ако оръжието – копие или меч, сочи нагоре, това означава противопоставяне на Невидимия градеж.
Това има два основни аспекта – самонадеяно и на своя глава строим Вавилонски кули и второ има влияние върху организма – няма как оръжието да е насочено нагоре и Змея да стои в подземията. А това влияе директно на нервната система. Знаете, че разстройствата и болестите на нервната система са много разпространени в наши дни.
Ако открехнем още малко прозореца на познанието, трябва да кажем, че посоката на копието има отношение към развитието на Азовата организация при отделния човек и към адекватното му навлизане в материята.
В допълнение, когато копието сочи нагоре това е указание за отричане и отхвърляне от Материята, т.е. „да се търси направо връзка с Духа“. Насочено надолу е указание за събуждане на Материята, т.е. човек да търси Духа през материята. Тези два подхода са много различни. Резултатите им също – първият е инволюционен, вторият е еволюционен.
Други интересни атрибути на Архангел Михаил са прибраните крилете, което означава, че той не е влизал в въплъщение или в инкарнация.
От езотерична гледна точка, сърцето е важен орган, защото в него става връзката между космическа същност на човека и органичната му природа. Щитът или ризницата са указание, че тази част трябва да се пази от външни влияния, например от влиянието на тълпите.
В наши дни можем да видим разнообразие от художествени интерпретации, като меч насочен нагоре, разперени криле и дори яростно изражение на лицето.
Указанието за защитата на волята се дава с изписаните ботуши или сандали. То може да се озвучи така: „Осъзнавам къде стъпвам и по какви пътища ходя“.
Ж.В.: Даф Ни, днес е 24-ти май. Какво ще ни кажете за буквите?
Горките букви... през последните 3-4 века са инструменти на самоцелно просвещение от типа „казват ми какво да знам, какво да мисля, какво да искам“.
Основата на писмения знак е бил живия звук. С модерното просвещение звуците вече окончателно са се оттеглили от буквите. Те нямат съдържание.
Сега казваме, че езикът е жив, само защото човека го използва. Но той все още не познава живототворящата си способност.
Когато човекът достигне до там да излъчва живия живот от себе си (благодатния огън), тогава той ще може да го влага в звуците. Картината ще бъде коренно различна – човек ще знае, ще мисли и ще действа, чрез своята вътрешна динамика.
Ж.В.: Ще се променят ли буквите от това?
Ще оживеят и ще излъчват живата динамика на живота.
Ж.В.: От къде започва въпросната жива динамика на живота?
От човеколюбието. Човекът по природа не е човеколюбив, той става такъв поради необходимостта си от свобода.
Варна, м.04.2025